Израел и Палестина в тринайсет дати

1897

През 1897 г. в Базел се събрал Първият ционистки конгрес. Организаторът, виенският журналист Теодор Херцл, току-що бил отразил делото „Драйфус“ в Париж и стигнал до извод, който му се сторил неизбежен: евреите в Европа няма да бъдат приети никъде и затова им трябва собствена държава.

Погледът се спрял на Палестина — тогава провинция на Османската империя, където живеели около половин милион души. Мнозинството били араби, мюсюлмани и християни; евреите били под десет процента от населението.

Херцл записал в дневника си, че в Базел е основал еврейската държава и че след петдесет години всеки ще го види. Петдесет години по-късно, през ноември 1947 г., ООН гласувала разделянето на Палестина.

1917

През Първата световна война Британия имала нужда от съюзници срещу османците и раздавала обещания.

На арабите обещала независимост, ако въстанат — и те въстанали. На французите обещала подялба на същите земи. А на 2 ноември 1917 г. външният министър Артър Балфур подписал писмо от шейсет и седем думи, в което правителството гледа благосклонно на създаването в Палестина на „национален дом за еврейския народ“, без да бъдат накърнявани правата на „съществуващите нееврейски общности“.

Тези общности били деветдесет процента от населението. Писмото не ги нарекло по име.

След войната Британия получила Палестина като мандат и трийсет години се опитвала да изпълни две обещания, които се изключвали.

1936

Еврейската имиграция растяла — бягство от погромите в Източна Европа, после от Хитлер. Само между 1933 и 1936 г. в Палестина пристигнали над 150 000 евреи. Арабското население виждало как съотношението се променя пред очите му.

През 1936 г. избухнало арабско въстание срещу британците и срещу имиграцията. Траяло три години. Британия го потушила тежко: хиляди убити, а арабското политическо ръководство — разбито и изпратено в изгнание.

През 1937 г. британска комисия предложила за пръв път решението, което оттогава не е отменяно и не е постигнато: двете населения да получат по своя държава.

През 1939 г., точно когато евреите в Европа имали най-голяма нужда от изход, Британия ограничила имиграцията. Дотогава и двете страни вече не вярвали на нищо, което идва от Лондон.

1947

След Холокоста и войната Британия се отказала от мандата и предала въпроса на новосъздадената ООН.

На 29 ноември 1947 г. Общото събрание гласувало план за разделяне: еврейска държава върху около 56% от територията, арабска държава върху останалото, Йерусалим под международно управление. По това време евреите били около една трета от населението и притежавали под десет процента от земята.

Еврейското ръководство приело плана. Арабското го отхвърлило — за него разделянето на страна, в която две трети от хората са араби, не било компромис, а отнемане.

Същата нощ започнала гражданска война.

1948

На 14 май 1948 г. Давид Бен-Гурион обявил създаването на Държавата Израел. На следващия ден в Палестина влезли армиите на Египет, Йордания, Сирия, Ирак и Ливан.

Израел спечелил войната и излязъл от нея с около 78% от територията — доста повече от плана на ООН. Останалото не станало палестинска държава: Западният бряг бил взет от Йордания, Ивицата Газа — от Египет.

Между 700 000 и 750 000 палестинци напуснали домовете си: прогонени, избягали от боевете или от страх след случаи като Дейр Ясин. Над четиристотин села останали празни и повечето били разрушени. Палестинците наричат това Накба — катастрофата. Връщане не им било позволено.

През следващите две десетилетия над 800 000 евреи напуснали или били изгонени от арабските и мюсюлманските държави. Повечето отишли в Израел.

Двата народа излезли от 1948 г. с по една травма и с два несъвместими разказа за една и съща година.

1967

През юни 1967 г., след месеци напрежение и арабска мобилизация по границите, Израел нанесъл изпреварващ удар. За шест дни разгромил три армии и завзел Синайския полуостров, Ивицата Газа, Западния бряг, Източен Йерусалим и Голанските възвишения.

Територията под негов контрол се утроила. В нея попаднали над един милион палестинци, които не били негови граждани.

Така започнала окупацията — думата, с която ООН и по-голямата част от света описват положението и до днес. Тя продължава близо шейсет години и е по-дълга от живота на повечето хора, които живеят в нея.

Резолюция 242 на Съвета за сигурност формулирала разменната монета, която оттогава стои на масата: територии срещу мир.

1979

През 1973 г. Египет и Сирия нападнали изненадващо на Йом Кипур. Израел се задържал, но митът за непобедимостта му се пропукал — и това отворило място за разговор.

През 1979 г. Египет и Израел подписали мир. Египет признал Израел пръв от арабските държави; Израел върнал целия Синайски полуостров, включително изградените там селища, които сам разрушил.

Това е най-важното, което се знае за този конфликт: размяната работи. Територия се връща, мирът се спазва вече над четирийсет години.

Палестинците не били на тази маса. Тяхната част от сделката — автономия — останала на хартия.

1987

Двайсет години окупация без държава и без избори свършили с въстание отдолу. През декември 1987 г. започнала Първата интифада — „отърсването“: камъни, бойкоти, стачки, масови протести в лагерите и градовете.

Траяла шест години. Загинали над хиляда палестинци и към сто и шейсет израелци. Светът видял снимките и въпросът за палестинците се върнал на дневен ред.

Същата година в Газа било основано „Хамас“ — организация, която за разлика от светската ООП отхвърляла всякакво признаване на Израел.

Оттук нататък всяка стъпка към мир щяла да има кой да я взриви, и от двете страни.

1993

На 13 септември 1993 г. на моравата пред Белия дом Ицхак Рабин и Ясер Арафат си подали ръце. ООП признала Израел; Израел признал ООП за представител на палестинския народ.

Споразуменията от Осло не създали държава. Създали Палестинска автономия и разделили Западния бряг на три зони: A под палестинско управление, B смесено и C — над 60% от територията — изцяло израелско. Това било временно, за пет години, докато се договори окончателният статут.

Окончателният статут не е договорен и до днес. Временното разделение стои вече трийсет години.

На 4 ноември 1995 г. Рабин бил застрелян на митинг в Тел Авив от израелски студент, за когото отстъпването на земя било предателство. Мирният процес загубил човека, който можел да го прокара вътре в Израел.

2000

През юли 2000 г. в Кемп Дейвид Ехуд Барак и Арафат се опитали да затворят сделката. Преговорите се разпаднали върху Йерусалим, границите и правото на завръщане на бежанците. Всяка от двете страни обвинила другата.

През септември започнала Втората интифада и тя не приличала на първата. Самоубийствени атентати в автобуси, кафенета и дискотеки; израелски операции в градовете на Западния бряг. За пет години загинали около 1000 израелци и около 3000 палестинци.

Израел построил разделителна стена и ограда. Атентатите спаднали рязко; ежедневието на палестинците било нарязано на парчета от контролно-пропускателни пунктове.

И докато всичко това се случвало, израелските селища на Западния бряг продължавали да растат — тихо, всяка година, независимо кой управлява.

2005

През 2005 г. Ариел Шарон изтеглил от Ивицата Газа всички израелски войници и около 8000 заселници — едностранно, без споразумение с палестинците.

През януари 2006 г. „Хамас“ спечелило палестинските парламентарни избори. През 2007 г., след кратка вътрешна война с „Фатах“, то взело изцяло Газа. Палестинците останали с две власти, които не си говорят: Автономията на Западния бряг и „Хамас“ в Газа.

Израел и Египет наложили блокада. Над два милиона души в ивица, дълга четирийсет километра и широка на места шест, останали затворени — с контролиран внос и ток по график. Последвали войни през 2008, 2012, 2014 и 2021 г., все по един и същ модел: ракети оттам, бомбардировки оттук, стотици или хиляди убити, после затишие до следващия път.

За седемнайсет години никой не предложил на тези два милиона души изход, в който да повярват.

2023

На 7 октомври 2023 г. бойци на „Хамас“ пробили оградата и нападнали израелски селища, военни бази и музикален фестивал. Убили около 1200 души, повечето цивилни, и отвлекли 251 заложници. Това е най-смъртоносният ден за евреи след Холокоста.

Израел отговорил с война в Газа, каквато ивицата не била виждала. Цели квартали били сринати, по-голямата част от населението — разселена по няколко пъти, болниците и водоснабдяването разбити.

Към началото на 2026 г. здравното министерство в Газа съобщава за над 60 000 убити. ООН ползва тази цифра; Израел я оспорва в частта ѝ за съотношението между бойци и цивилни. Независимо от спора за броя, мащабът на разрушението е безспорен и е документиран от сателит.

Войната върна конфликта в центъра на света и раздели мненията в него както никое друго събитие от десетилетия.

Днес

Формулата, която светът подкрепя от 1937 г. насам, е все същата: две държави. На практика тя се отдалечава с всяка година.

На Западния бряг живеят над 500 000 израелски заселници, плюс около 230 000 в Източен Йерусалим — в селища, които по-голямата част от международната общност смята за незаконни, а Израел — за свои. Палестинските градове са разделени помежду си от зони и пунктове, а държава, която да се начертае между тях, изглежда все по-трудно.

Между река Йордан и морето живеят около 14 милиона души — приблизително по равно евреи и араби. Никой от двата народа няма къде другаде да отиде и никой от двата няма да изчезне.

Това не е спор кой е бил прав през 1948 г. Въпросът е какво се прави с два народа на една земя, когато и двата имат основание да се страхуват. Седемдесет и осем години никой не е дал отговор, който да издържи.